8. НЛК "МОРЕТО!" - Втора награда в категория "Проза"

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Бургас » Страната » Изкуство и книги » Море
8. НЛК "МОРЕТО!" - Втора награда в категория "Проза"

Велина Минкова
Фото: Сдружение "Лумен"

23 октомври 2023, понеделник

Ракурс

На 8 октомври в Ахтопол за осма поредна година бяха раздадени наградите на Национален литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение "Лумен".

Жури в състав председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Ина Вълчанова определи следните фаворити сред повече от 200 участници:

Категория “Проза”

Специална награда “Георги Ингилизов” - Румен Денев – гр. Казанлък /парична премия от 1000 лв. и пластика/

Първа награда - Ина Иванова – гр. Пловдив /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Велина Минкова – гр. София /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Далия ал-Халил – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Камелия Панайотова - гр. Провадия /плакет/

Награда от Galera ah gallery - Чая – гр. София /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Категория “Поезия”

Първа награда - Екатерина Григорова - гр. Добринище /парична премия от 300 лв. и плакет/

Втора награда - Александър Христов – гр. Велико Търново /почивка за двама в Ахтопол от Апартаменти Sunrise (ваучер за 2 нощувки) и плакет/

Трета награда - Александър Арнаудов – гр. София /парична премия от 150 лв. и плакет/

Награда “Винаги море” - Виргиния Захариева – гр. София / плакет/

Награда от Galera ah gallery - Тони Теллалов – гр. Карнобат /грамота и картина на художника Александър Телалим/

Награда от „Черноморски институт” - Живка Иванова – гр. Бургас /парична премия от 200 лв. и грамота/

На награждаването, което се състоя в артистичното пространство на “Галера ah Gallery”, присъстваха председателят на сдружение "Лумен" Катя Съева и членове на сдружението, представителят на журито Ина Вълчанова, част от наградените автори, водещият на предаването “Гларуси и шамандури” Георги Янакиев, който предава на живо по БНР награждаването, както и други гости и приятели на конкурса.

Автор на плакетите е ловешкият художник Тихомир Витков. За визията им е използван двустранен отпечатък на монета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук).

Днес публикуваме разказа “Гората слиза на плажа” на Велина Минкова, отличен с Втора награда в категория “Проза”

Гората слиза на плажа

Когато се запознахме с французина Арно и той ми каза, че майка му е гъркиня, родена и израснала в Атина, макар и от ученичка живееща Париж, не ми светнаха никакви предупредителни лампи. За мен нямаше нищо по-логично от това да си дойда на море в България, независимо къде живея.

През първото ни лято заедно се заех гордо да разхождам Арно из Черноморието от север до юг, в това число и в любимото ми Иракли. Нищо, че старият мостик за разходки и лодки се разпадаше, железа стърчаха зловещо във всички посоки, а вълните безмилостно оглозгваха последните останали по тях парчета цимент. Когато се поотдалечихме по безкрайната плажна ивица и навлязохме в пейзажа, Арно се впечатли. Стори му се прекрасно как гората слиза направо на плажа и спира в златистия пясък. Приседнахме под дърветата да се скрием от слънцето и вдишахме дълбоко горската хлад.

Обратно на плажа подминахме групички плажуващи нудисти и мъжът ми отново се впечатли. Цял живот ходел на море в Гърция, но голи хора по плажовете не бил виждал. Освен това не можел да си представи да светне белият му задник и после да пламне като на маймуна. Обясних му, че у нас да си нудист не е нищо шокиращо, откакто се помня тези плажове съществуват, а тук в случая дори имаш избор – да се съблечеш или не.

Стигнахме едно по-усамотено местенце, той заби раирания чадър, свали макар и неохотно банския си и се завтече към водата. Плувахме голи в бистрото море, водата беше течна коприна, меките като памук вълни галеха всяка гънка на кожата. Но Арно на бърза ръка хукна да излиза – анусът му всмуквал вода, а членът му плувал неконтролируемо във всички посоки, било го страх да не го отнесе морето. Аз пък трябвало да внимавам да не поема вагинално някоя от сребристите рибки, плуващи на пасажи около нас...

Бях чувала от стари къмпингари, че нощем водата свети благодарение на планктона, но когато предложих на Арно да замръкнем и, защо не, да останем да спим на плажа, той категорично отказа. Правил го като тийнейджър в Гърция, нямал желание да повтаря. Влизал му пясък в носа и ако му се допикаело през нощта, трябвало да влиза в морето. А за палатка в гората да не съм отваряла и дума – да го лазят буболечки и да го изгризат дивите прасета както спи – бил зърнал няколко да се разхождат из палатков лагер, докато аз съм съзерцавала околността, безгрижно преживящи, надявал се, само провизиите на къмпингарите.

Опитах се да го убедя, че всъщност очарованието на това място е именно във флората и фауната – гората слиза на плажа и следобед пази шарена сянка, а в гората неизбежно живеят животни. И не само в гората – морето тук е вълшебно, прозрачно, има големи бели миди, каквито не се намират другаде, виждала съм и делфини да се гонят. Арно обаче каза, че вече час втренчено гледал хоризонта и делфини не видял, само товарни кораби. Иракли наистина бил красив плаж, но той си бил свикнал в Гърция.

Майка му гъркинята и баща му французина го изпращали там всяко лято откакто се бил родил. Веднага щом свършел училище, марш при баба си в Атина и оттам който накъдето го помъкне, роднини и приятели, с фериботи по острови на юг от гръцката столица. Щял да ме води навсякъде, от Акропола до всички Циклади!

И така се занизаха летата. Кацаме в София да видим нашите и да им се примолим да ни отстъпят просторния индигосин форд комби, в който натоварваме багажи до тавана, особено след като се родиха двамата ни сина – колички, креватчета и прочее. Вместо да потеглим към Черноморието, караме до Атина по магистралата, за да стигнем по-бързо, в най-голямата жега, където в почти черната кола без климатик сме сготвени в собствен сос. Там се разтоварваме и започваме да гостуваме на всички останали живи гърци, които са били част от детството на Арно, да им покажем децата, те да ги угояват и да обясняват как приличали на чисти гърчета.

После натоварваме всичко обратно в колата, качваме я на ферибот и докато Арно се любува на морската шир от палубата и чака да се покаже остров на хоризонта, ние с децата повръщаме един през друг и пристигаме на съответния Циклад сдъвкани и изплюти. На плажовете няма къде да се скриеш от палещото слънце, най-високото растение е педя от земята и след като се изпържиш порядъчно и тръгнеш към водата, се оказва, че тя е ледена, а дъното е покрито с остри камънаци, из които битуват злокобни морски таралежи. Децата задължително ще се разходят по тях и после писъците им ще нарушат безкрайния следобеден сън на населението, докато ги вадим игличка по игличка от ходилата им. Освен това през август, когато се пада на повечето французи семейната почивка, по тези острови задухват ветрове мелтеми, връзват на фльонга плажните чадъри и отнасят всичките ни принадлежности в морето, ако предварително не сме ги затиснали с тежки камъни. Ветрове (исторически любими и очаквани с нетърпение от местното население, защото разхлаждали), от които се схващам зверски, възпаляват ми се ушите и синусите, а главата ми започва бучи като в центрофуга.

Обратно в Атина, където гинем от жега, Арно, разбира се, ни качва на Акропола посред бял ден и на снимките пред храма всички сме с подути и с подгизнали червени физиономии, мъчително разкривени във всички посоки. Опитвах се да му обясня, че пътуванията ни из Гърция са неистово мъчение за мен – по-добре да ме завърже за някоя скала да ме кълват орлите. Но не, всяка следваща година отиваме на нов Циклад с все повече повръщане от ферибота... Миконос, Синтос, Парос, Анафи, Кеа (на която всички й викат Дзя...) Добре, че до Санторини не стигнахме, само вулканичен прах ми липсваше.

Докато една година не се прибрахме в България през Халкидики, където пейзажът започна да зеленее, зачестиха огромните, ароматни и сенчести борове, плажовете бяха покрити с все по-златист пясък и Арно обяви, че му напомня за Иракли... Вярно, че по любимите му Циклади не се срещат гори, които да слизат на плажа. Дали тази красива природа не била резултат от географската близост с България? Тъй като на север атиняни не ходели, според гръцката му фамилия навремето там имало само плебс и комунисти, на Арно досега не му било хрумнало дори пътем да се отбием. Красота, обаче от боровите гори всичко било в иглички, денонощната свирня на скворците му надувала главата, все търсеше и не намираше животинки да показва на децата, навсякъде българи, а и всичко в евро... По-добре да ходим на море в България, по възможност в близост до Иракли. На децата щял много да им хареса безкрайният плаж с дивата природа.

И така, връщаме се след години по познатите места на Черноморието и право на Иракли. Нямаше ги вече руините на стария мостик, околностите се оказаха застроени и бетонирани, на всеки сантиметър изпаркирани скъпи и бързи автомобили, каквито във Франция не бяхме виждали. Арно реши да спрем по-нагоре в самата гора и оттам да излезем на пясъка. С неистов кеф сочеше на момчетата по някоя „Пумба“, често съпроводена от малки „пумбички“, все роднини на дивото прасе от „Цар Лъв“. Обясняваше неуморно как вълните на Иракли били като нежен, естествен аквапарк, значително по-добър вариант от онзи скъп атракцион в Гърция, който пръска изкуствена пяна и мята вода в хлорирания басейн. Освен това той и майка им не, но те, ако искат, спокойно можели да плуват голи, това бил такъв плаж, каквито в Гърция нямало.

Не беше лесно. За да се инсталираме на Иракли с децата се тръгва рано, търсим далечно и усамотено местенце на плажа, помъкнали безброй чанти, пълни с хавлии, кремове за опазване на бели дупета от силното слънце, за всеки по книга, три чадъра за достатъчно сянка, вода, дрехи за привечер (чакаме да стане тъмно и да светне планктонът), стиропорни дъски, докарани като сърфове за вълните, задължително кило праскови от плод-зеленчука в някое от селата по пътя и дори бинокъл, с който, докато чакаме да се появят делфини, поне да гледаме товарните кораби, които се плъзгат по хоризонта.

И понеже не оставаме нито да спим на плажа, нито на палатка (тази граница Арно упорито отказва да прекрачи, заплашва да ореве гората като мечка стръвница), всичко това трябва отново да се раздигне и да поемем с него по обратния път по плажа и през гората. Вярно, килото праскови е изядено (след като съм била пъдар на ята настървени оси), а бутилките вода са празни, но хавлиите са мокри и чантите са пълни с дневната реколта миди, камъни, морски дяволчета, плюс торба с буклук от задължителната оборка, така че прибирането до колата е още по-тежко.

Момчетата възприемат всичко като едно невероятно приключение, което продължава вече години наред. Отдавна не сме ходили в Гърция. Чак ми домъчня. Обаче не. Отсядаме някъде в близост до Иракли и всеки ден се помъкваме към вълшебния плаж, като спираме по селата за банички, домати, праскови... Арно непрестанно ни развива теории – българското море не било солено като гръцкото, не щипело на очите и кожата. Не било и черно. На Иракли, синьото ставало зелено като гората, която слиза на плажа, а когато се слеело с жълтото на пясъка, морето светело със златисто-зелени отблясъци.

***

Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA), Европейски науки с профил история и култура в Амстердамския университет (UvA) и Школата по превод на художествена литература (ETL) в Париж.

Автор е на сборника с разкази на английски език Red Shorts (Колибри, 2001) и на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015), който излиза във Франция със заглавие Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir (Actes sud, 2018). Сборникът й с разкази на български език „Бразилски храст“ (Колибри, 2018) получава номинация на Портал „Култура“ и специалната награда „Свирепо настроение“ на НЛН „Йордан Радичков“. В неин превод излиза авторския й сборник разкази от английски и български на френски език „Les Shorts Rouges“ (Hémisphères, 2020). Разказите й са публикувани в „Литературен вестник“, списанията „Съвременник“, „Море“, „Текстил“, „Жената днес“, „АРТизанин“, „АртАкция“ и са част от сборниците GRANTA Bulgaria 5: „Емигранта“ (Жанет, 2015), „Истории от 90-те“ (ICU, 2019), „Моята булчинска рокля“ (Колибри, 2020), „България за напреднали“ (Колибри, 2020), „Опитай това“ (Колибри, 2021), „Коледно чудо“ (Колибри, 2021) и „Любовта за напреднали“ (Колибри, 2022).